Блогът на sokoli :: Вярната жена

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

06.11.2015 13:51 - Вярната жена

Автор: sokoli Категория: Други

Прочетен: 1093 Коментари: 0 Гласове:

Имало едно сегашно модерно време, една мома, ненагледна хубавица. Тя живеела въ висока кула изградена надъ стръмна скала надъ морето на края на труднопристъпна гора. Идвали момци, и безброй женкари да я искатъ, едните за жена, другите за мига временно забавление съ парчето плътъ, че светътъ не е като едно време кога се е тачело Семейството, а доста е заболялъ отъ развратъ. Та на пръсти се брояли влюбените, но и тяхъ не искала да вземе. На повикътъ имъ тя имъ отговаряла: „Не трепва сърцето ми, но мога да съм ви като сестра. „И дошълъ единъ мъжъ въ когото тя се влюбила, замечтала за Семейство и Рожби. Влюбила се и не попитала, сякаш нямало значение той люби ли я, ще я вземе ли, надявала се ако не иска да я вземе, поне Рожба да й остави, надявала се че ще й пише и думите му ще я топлятъ и крепятъ. И повела се отъ сърцето си, не изчакала да се съветва съ разумътъ си, прибързала и хвърлила му ключътъ. Ключътъ падналъ въ тъмната гора. Мъжътъ дълго го търселъ, но нали бил младъ, намерилъ го. Отключилъ портата на кулата и изкачилъ стъпалата. Запалили огнището и станали мъжъ и жена. Но мъжътъ си тръгналъ. Изгаснало огнището и настаналъ безкраенъ студъ по Земята. Жената отъ този день го чакала всеки мигъ, на всеки шумъ, пукотъ трепвала: „Дали не са стъпките му?!” На всяко пърхане на криле се преобръщало сърцето й: „Дали не е гълъбъ да ми носи писмо отъ мъжътъ ми?!” Много ли, малко ли време минало... Всяка секунда безъ мъжътъ й, за жената била като че цяла вечность разпната. Тя му писала безброй писма. Но не идвалъ той, ни весть, ни писмо отъ него. Тя носила 40 дена Рожба отъ него, но въ самотата не могла да издържи и пометнала. Продължавали да минаватъ отъ тамъ разни мъже. Съ някои тя общувала като братъ и сестра. Идвалъ често един монахъ съ който тя общувала като Човекъ съ Човекъ. Той й помагалъ тя да надделее болката. Често тя потегляла към оня святъ, но монахътъ я спсявалъ и възвръщалъ. Една нощь морето било сиво и мътно, твърде много развълнувано. Вълните свистели, пенели се и пръските стигали чакъ до прозорезътъ на жената. Въ нея нощь най сетне долетялъ единъ мокъръ и премръзналъ гълъбъ. Едва кацналъ на прозорецътъ и й подалъ писмо отъ Единствениятъ на сърце й, което не билъ написалъ собственоръчно, а чрезъ посредническа ръка: „Ти ме остави. Ако ме обичаше щеше да стоишъ при мене, макар и да не мога да те възлюбя достатъчно. И нямаше да отидешъ при другъ, ами по добре легнете си съ този монахъ. Или ако ме обичашъ и съмъ ти Единственъ избирай, последен шансъ ти давамъ, ела при мене! Но не мога азъ да те обичам как ти си очаквала. Не мога да ти бъда Семейство, защото аз си имамъ Семейство. А и съм вече много старъ.” Загледала се тя въ мрака и се смразила: „Не може жената да дели сърцето си съ другъ, но и за мъжътъ няма място въ сърцето му и Семеиството му за две жени.” Казала си жената и разтворила дланъ въ която бил ключътъ за портата на кулата. Да ида при него!? Но при него съм вън отъ Семейство, нямам шансъ, че нито ще съмъ му жена нито приятель, покрай Домътъ му ще съмъ израстъкъ случаенъ . Семейство отъ Любовь копнехъ, а той ме иска вероятно като вярна наложничка да съмъ му. Изморихъ се, не мога повече понеса полувенчатостьта. Ако ме поиска като сестра, да ида, да, ще го любя като сестра и помагам и грижа за Семейството му. Но толкова време не ме търси, едвали ще се съгласи да съм му сестра. Навела погледъ, впила го въ ключътъ и си рекла: „За какво ми е? Няма да дойде никога Единствениятъ ми. Понечила да го хвърли към гора тъмна, но се спряла и рекла” Ако се случи случайно да дойде... той вече не е въ състояние писмо да ми напише самъ, вероятно отъ възрастьта. И ако все пак дойде и ако му хвърля отново ключътъ... Може би е ослепял и няма да открие ключътъ както някога. А и да го зърне, толкова е остарялъ , че не може се наведе за да го вземе отъ земята. И жената се обърнала към разбушуваното море, пръски морска пяна се целунали съ сълзите й и се сляли въ любовна прегръдка. Тя хвърлила ключътъ въ водната стихийна бездна. Ключътъ потъналъ и падналъ на дъното на морето.

Нагоре