Вървя и си размишлявам. Мислите ми са за Началото и Края.
Човешка слабост е, че когато тръгнеш устремен към завършека, забравяш от къде си започнал. А забравиш ли началото, неусетно спираш на сред пътя. Струва ти се, че се движиш, а всъщност седиш на едно място. Да, както дърво забравило за корените си, спира да се развива, така забравиш ли от къде си тръгнал загубваш посоката.
И както си мисля и вървя, ето разминавам се с една старица. Видях я само за миг с крайчеца на окото си. Бързах, нямах време да се обръщам и съзерцавам. Но образът и остана, попи в очите ми в сърцевината ми, така сякаш дълго съм я наблюдавала. Косата й свети като слънце бяла. Сякаш не един цвят струи, а цяла гама от цветове, хвърлят жизнерадостни, искри оцветяват сивите асфалти и панели обагрят сивия свят. Очите й – огнени въглени, младост лъха. А крачетата й малко закривени, едва пристъпят с помощта на патерици. Движи се с хода на костенурка. Гледам я и се удивлявам като, че съзерцавам Герой–Херос. Животът й е бил дълъг наниз от битки победила е Ламята-Мрак . Не видях ни най малко самоокайване да е останало в нея. Огорчението, което спохожда хората когатo близките волно или неволно са ги разочаровали го няма в нея. Победила го е и на никого не се сърди Простила е на всички. Мускулчетата на на лицето й са спокойни. Бръчките й са се образували вследствие на повече усмивки. Умилявам се като, гледам на старицата, като, че е бебенце малко детенце. Каквито са мили децата с широките си очички, гледат простодушно на света и всичко им се вижда твърде красиво и интересно сякаш сега се създава всемира и те с трепет очакват да дойде началото, такава е и моята Старица. И не само ожида да види новосъздаденият Свят, ами и тя сама се втурва за да го създава. Как е успяла на тези години Герой да бъде и същевременно да е запазила детското в себе си. Тя е свързала Началото и Края. Е, ето от де иде приказката „едва свързвам двата края” Разбирането ни е, че ако си успял да си платиш сметките и да се нахраниш и облечеш означава, че си свързал двата края. Но Старицата ми промени представата за тази приказка. Тя ми показа кои са по превъзходните краища. Възхищавам и се . Ами тя си е Светица за пример.
Интересно тази вечер в рейса срещнах един охлюв. “Охо, пътник на къде си тръгнал. Освен, че пътуваш между столичните квартали ами и се движиш по прозореца бавно като моята Старица. Отиваш към изхода?” Взех го за да не го затисне вратата. А той не се уплаши от мене и не се прибра в черупката си. Проточи се грациозно като лебед, за да захвани отново пътя си. Рогцата му се люлееха от вибрациите на автобуса. „Когато слезем какво избираш да сторя с тебе, да те оставя ли в тревата, или да те взема у дома? Да си питомен и именуван, или ничий и свободен? Не казваш. Чакай да те взема, а пък от после ще разбера дали ти харесва у дома. Как да те нарека, Пътник? Не. Вървежник, Вървьо... Вървеж и връв. Вървиш за да направиш връзката "да вържеш двата края". Ще те нарека Вързан или по ми звучи Вързей.” Сетих се, че охлювите са с неопределен пол. Преди години си имах такъв домашен любимец, ами той се самооплоди и си имаше потомство. Трябва ли името му да е в среден род.... как ... как... Вързи ли... Върви ще е. И все пак Вързей е хубаво име, а моят охлюв може би ще даде началото на ново поколение охлювчета, потенциален родител е. Името му ще да е Вързей. И за да не загуби детското начало в себе си ще си има и галеното име Върви. Сега си е у дома и препуска. Описва кръгове по масата. Ех, Върви, Върви!
