Сутринта дъждът ме уми гръмотевиците ме събудиха за Живота. Срещнах отново моята старица. http://sokoli.blog.bg/viewpost.php?id=193330  Тя на патериците си, които се разтваряха като криле опирайки о земята приличаше на пирамида. Върхът грееше – бялата и коса. Очите й - тъмни. Светлината им се бе обърнала на вътре и целият облик на старицата вибрираше от това вътрешно лъчение. Тя ме забеляза, че я гледам. Искаше ми се да й кажа споделя, но бързах , отминавах.

  Четвъртият ден от както душата на дядо се отдели от тялото е дъждовен. Навярно сега тя минава през чистилища. Иска ми се да надникна какво става там в отвъдното, но на нас хората не случайно не ни е дадено. Има измерения в които трябва да сме будни и да внимаваме за да не пропуснем да научим уроците си сега. Учител няма да говори за концертна изява на ученика си докато не го въведе през различни етапи на обучение. Ще дойде време и ученикът ще излезе пред публиката и ние всеки с времето си ще отидем в отвъдното ще застанем пред особен вид публика и жури и всеки ще изпълни това, което е научил докато е пребивавал в този свят. Там в оня свят критериите за добро и зло са по различни от колкото са нашите. Гледаш го човека добър е, но там не минава на някой от изпитите или лош изглежда, но имал особенно сърдечно разположение – минава.

 Моят дядо много ме обичаше. Колко ме е галил щипал по бузите. Така страстно целуваше децата, че аз като малка писках когато той ме мляскаше. Е, преигравах разбира се. Вечер колко приказки ми е разказвал, като например ”Делян юнак, как убива змея, който не давал на хората да припарят до чешмата”. Понякога се случваше да заспи посредата на приказката и аз го бутах за да се събуди, за да чуя продължението й. А как съм танцувала под звуците на дядовият акордеон. Казвах му „дядо изсвири ми червената мелодия”. И той налучкваше. „Не тази е лилавата, изсвири ми червената. Не е тази, тази е зелената. Тази също е червената, но аз искам другата червена”. Накрая той изсвирваше пожеланата от мен мелодия, а аз танцувах. Вечер пък имахме ритуал. Преди лягане по нощница играех балет, а дядо ми партнираше. А той нарочно вземе, че си направи крака в контрашпиц, „диииадо не така, ми така” и показвах.

 Тази година дядо ни остави писания автобиографични, негови стихове и песни. Имах възможност да погледна на дядовият живот извън обстоятелството, че съм му внучка.  Ами той е имал противоречия, които явно ги повтарям и ми е полезно, че ги е споделил. Оказа се, че много голяма част от него самия не съм познавала и сигурно няма да науча никога. А може би след като познавам най-топлата му страна – любовта, зная всичко за него. А дали наистина познавам любовта. Не можах да му отвърна така както той ме обичаше. Когато за последен път го видях жив, го целунах. Усещах, че искам нещо да му кажа, но не знаех какво. Сега вече знам, но изтървах времето в което трябваше да се сетя.

  Дядо с характерностите за неговото време се е бил съобразявал, в противен случай той и ние потомците му трудно можеше да оцелеем. Относно властите трябва да е бил оптимист, цял живот до последно е писал писма до управляващите с надежда те да се вразумят. Но къде са отивали тези писма. Ако тук не са били отваряни, то на оня Свят ще да се отварят. Тогава тези към които са били адресирани писмата ще заплачат „Защо никой не ни предупреди, че е важно да ги прочетем!”

  Дядо е искал да бъде професионален музикант, но е станал строителен инженер. Свободното си време е посвещавал на музиката, но му е тежало, че не го е отдавал цялото. За мен е чудно, че е успявал на два стана да тъче и то съвършенно. Метнал се е сигурно на някой праотец. В миналото понятията „музика”, „архитектура”, „наука”, „изкуство” не са съществували, защото всичко е било едно. За юбилея на дядо нарисувах дедите ни как с песента си въздействат на видимият и невидим свят, повдигат и редят големите камъни, строят Светилище. Светилище–Чистилище. Ех, дядо дано, дано минеш, дано и ние успеем!

  Но кое определя това „минава или не”. Както споменах там на небето критериите за добро и зло не са като нашите. Ето едно писание, което се вряза в мене и аз осъзнах, че досега съм живяла на сън, че битието и отвъдното са много по реални от колкото си мислих.

  „Горко ми, каква трудност изпитва душата, когато се разделя от тялото! Ах, как тогава тя в сълзи се облива и няма кой да се смили над нея! Към ангелите очи издига, но напразно се моли, към човеците ръце простира, но няма кой да й помогне. За това, мои възлюбени братя, като помислим колко кратък е нашият живот, нека изпросим от Христа за преселилия се упокоение, а за душите ни – велика милост.”