Един съд…
Съд съдържащ или съд отсъждащ. Ето ти дума, която на пръв поглед има две значения. И иди, че ги помири, накарай ги да се разберат двамината, които в една дума виждат различните полюси. Та... наченах да пиша за съдът, който има съдържание, но се замислих и за другото значение на названието или по точно, че „другото” е същото. В моите очи няма противоречие. Съдът съдържа, но и едновременно отсъжда. (За някой може да звучи парализиращо тази дума, но ако би разбрал, нямам предвид това което стяга душата му. Съдът който отсъжда, ако можеш виж го от към положителният му смисъл.) За да съхрани ценно съдържание в себе си, той нужда му се налага да направи разделение между вътрешното и външно пространство. Казва си: „Това е мое, а онова чуждо. Ако добре съхранявам, ще опазя съдържанието във вътрешността си, а което е извън мене, не зависи от грижата ми.” Когато двама или повече хора се чувстват сродни души, те са един съд и си принадлежат. Те не казват за другият „чужд ми е”, а всеки брани гърба на приятеля си с цената на живота си. Съденето се явява с поставянето на преграда между моето и чуждото. Това, което наречеш „свое”, приемаш в територията си, а това, което наречеш „чуждо” - отхвърляш. „Тази миризма е хубава, нека влезе в мен чрез ноздрите ми, а тази... о, ще си запуша носа. Днес сторих добро на ближния си, как се зарадва и се стопли сърцето ми, а днес го нагрубих и предадох, как ме гложди червеят в сърцето ми. Днес простих на ближния си непростимото, като скрих слабостите му от хулителите и в душата ми стана светлина, а днес се затворих в болката си, която ми нанесе той, и говорих против приятеля си зад гърба му, о колко ми е студено. И кое ще избера да живее постоянно в мен. Радостта или болката, топлината или студа, мрака или светлината. Искам сърцето ми да е дом подреден и уютен, да грее там Свещеният огън, но колко е труден добрият избор.”
Та бях започнала да разказвам за съдът, но се отклоних в разсъжденията си ... Е, спирам, че да не би отклонението ми да стане безкрайно, но ще спомена само, че интересна връзка виждам между думите: съд, съдържание, отсъжда, съждения, разсъждения , ден, дели, дела, дар. Но това е приказка, която няма да бъде разказана сега. Нека да се върна на първоначалните си мисли, за да разкажа за един съд. И така...
Един съд пазел в себе си тайна. Тайната цялата. Само че я разбирал от части. О, как ожидал да я види в пълнота. Както домакинята надписва съдинките си, това е мерудия, това мед, това сол, така и този съд бил изписан. Писан и още шарен. Може би някои ще кажат: „просто пъстри шарки”. Да, окото би се зарадвало при видът им, но всъщност тези декоративни фигурки не били само красивички, а имали значение, послание тайно, което било свързано със съдържанието на съда. Всеки знак сам за себе си бил красив, но лишен от смисъл. Разчитането на текста можело да стане само ако всички шарчици били на лице. Всички, когато били заедно можело да придобият истинският смисъл. Но надписът не се виждал, или ако се виждал, то било от тук, от там, отчасти. Причината била, че съда, бил покрит с някаква шлака. И така... Нужда се налагало всеки знак, всяка дума да се изчисти и разчете, за да се разгадае смисъла на цялостния текст. Но при подобен вид работа, от търкането, от натиска, се създава напрежение. Някои по бързо разкривали своето значение и намирали своето Аз. Други - по бавно. Важно е търпението. Тези, които са напреднали с материала да имат търпение спрямо по-бавните, а изостаналите все още покрити със чернилка, да не се губят, а да помнят, че имат неразкритата красива дума в себе си, без която не би се разчела цялата тайна. Но какво се случило.
Това „но” в приказките често означава, че става нещо не добро, нещо мъчително, което не се случва според първоначалната идея за същностите.
Какво се случило, ще разкажа в две версии:
Първа версия:
Една дума, (една ли са, повече ли са, не знам точно) която била покрита със шлака, не могла да понесе напрежението. Струвало й се, че от нея по черна няма, а може би отсъдила в себе си, че в очите на останалите е черната овца. (Поне аз не чух някой да говори лошо зад гърба й. Видях как едни се сражаваха за нея, пазеха гърба й от хулителите, но тя това не видя, а и нямаше как да види, че на гърба си никой няма очи.) И така... мислейки, че е наречена от всички „черна”, тя решила да произнесе съд – разделение между себе си и останалите думи, отсъждайки, че те са неправи. И така загубила търпението, напрежението взело превес в нея. Тя се потресла, пропукала се. От съдотресението, шлаката от нея паднала и се видяло, че тя е мноооооого красива, много. Боже мой, колко е красива, може би най, най... Оооооооо! Другите думи, които отдавна чакали това разкритие незнаели да се радват ли или да скърбят, защото тази думичка ако и вече да разкрила своето значение, ако и красотата й да станала видима, лежала сам саминка на земята. А на съда на мястото където била красивата дума, зейнал отвор, кървяща рана. И от там изтичала Тайната на любовта.
Втора версия:
Аз съм думичка, частица от цялото тайно писание. Или по точно бях такава. Но все едно. Сега вече те нямат нужда от мен, а и аз нямам нужда от тях. Не мога и не искам да се върна. Непоносимо ми е презрителното им отношение. Причиняват ми болка. Та те загубиха любовта, знаят само да съдят. Те ме осъдиха като ме направиха чужда на тях. О, да биха видели поне веднъж, че различието ми не е страшно, а би било в полза за разчитането на тайното писание, може би щях да се върна. Но както и да е. Сега сама съм щастлива. Никой не изисква от мен, а и аз няма от кого да изисквам. Свободна съм. О, колко е хубаво! Как не съм намерила по-рано тази свобода. Времето назад за мен е изгубено. Аз сега се топя от щастие, губя се в свободата си. А дали бих намерила мястото си в друго ново изречение, аз красивата думичка да се наредя сред други нови думи. О, ако и те така се държат лошо със мен... просто не мога да го понеса. Добре е да имам други приятели, но само от дистанция да им се радвам. Така далечни да са, да не научавам за слабостите им, че така бива и се търпи. Даже е много добре. Хем, имам приятели, хем нямам нищо общо с тях. Защото най си ми е добре аз да съм си предел между себе си и останалата част от Вселената. Така няма да ме боли. Ще си остана парченце на земята и ще съхраня върху себе си капчица от кървящата рана – Тайната на любовта. Е, понеже нямам стени и похлупак, тя тайната от външните влияния ще се изпари, но все пак ще остане следа върху мене. И един ден учените ще изследват тази моя следа и ще рекат „кръв от неразкритата Любов”
Представих ви две различни версии. Коя е правилната, аз няма да съдя. Която и да е, все резултатът е болезнен. А може да има още хиляди версии, но ще изведат ли те приказката към добрият й край. Искам да напиша добрият край, но не го виждам. В сърцето ми има рана от липсваща част и капе ли капе. Няма да казвам как боли. Само това ми остава да ВЯРВАМ и ВЪРВЯ и да имам търпение за добрият край.
Всъщност приказката не мога да я донапиша сама, тъй като и аз съм думичка, частица от цялото. Добрият край се написва от всички.
Ето я моята думичка:
Ако искаш да запазиш приятелството, ще го загубиш. Ако го загубиш – печелиш го завинаги. Приятелството е като цвете, за което се грижиш. Но като толкова му трепериш, че не го оставяш да диша, а му туряш похлупак, като толкова му даваш зор да расте, че постоянно го теглиш на горе, ами то цветето ще да загине. Помни, че този вид въпроси не са вода, а киселина за цветето ти: „Ти истински ли, приятел си ми или не? Ти обичаш ли ме или ме съдиш? Но защо постъпваш така, както аз никога не бих направил? Аз работя върху себе си, за да те усещам, а ти работиш ли?” Искаш ли да живее, остави го само да си се развива. Не изисквай от него. Повярвай му така както вярваш в доброжелателността на сърцето си. О, ако всеки би погледнал на старите си приятели като, че едва сега се запознава с тях, ако си сътвори нови очи за тях, че да ги погледне по нов начин, тогава такава мощна Светлина ще настане, че всяка шлака и чернилка ще паднат и всички думи ще се явят в тайната на любовта. И никой не ще може да ги раздели. И не ще има нужда от съд, защото моето и чуждото ще се прекратят. И всичко ще стане ЕДНО.
